Парцалената кукла

Играчките останаха сами в стаята.Децата излезнаха навън да се люлеят на люлките в двора на къщата.
Куклата Емил се раздвижи.Беше захвърлен на пода от момченцето,стана,изтупа се малко и каза:
-Пфу!Тези деца как ме напрашиха.Те и себе си цапат постоянно.Понякога не мога да ги понасям.Момиченцето е малко по-грижовно,не ме оставя така,тупа ми елечето от време на време,а това момче как само се отнесе с мен,все едно аз не нося душа.Просто ме заряза тук и скочи да излиза навън.
-Ами не носиш душа за тях.-обади се един палячо от едното легло и започна да се смее,клатейки се.-Те не знаят,че ние куклите носим душа...Ша-ша-ша!-продължи с лудия си смях палячото на име Коко.
-Ами да.Измислят си някакви игри и си ги играят.Всеки път съм различен.Те не виждат ли,че аз съм принц?!-зачуди се искрено Емил,той често се гледаше в огледалото в коридора и вярваше,че тази негова осанка не може да е на обикновена кукла,в него имаше нещо повече,дори и името си беше избрал от една енциклопедия за имената,защото там пишеше,че е е някакво знатно родово име.Впрочем куклите сами си измислят имената.Емил изпъна отново елечето по себе си,за да могат останалите да направят разликата в маниерите,за която той говореше.-Най-обичат да ме правят на учител...-и прибра книжката и молива в джоба си,които иначе държеше в ръка.-Аз съм принц,изработен съм по специален и различен начин,а баща ми ме е пратил да се уча тук и когато се изуча,ще се върна там при него.
В този момент едно пластмасово конче изтича през стаята.
-Аз това малкото конче не мога да го яздя.То пък никога не говори...-отклони за миг мисълта си Емил и проследи с поглед кончето до ъгъла,където то се спря.-Децата какво си мислят понякога,нямат ли усет за размерите?То е толкова по-дребно от мен...
-Аз пък много се радвам.Актриса съм.Харесва ми един път да съм майката,един път да съм дъщерята на богаташ,друг път да съм Пепеляшка...-започна да протестира против Емил една кукла,облечена с красива рокля и шапка,изправяйки се до едно столче.-Сега например бях Пепеляшка.
-Феба,ти за това ли нямаш обувки?-попита я иронично Емил.-Ама явно тя във вашата игра си е загубила и двете обувки.
Той започна да се разхожда из стаята,решил да не обръща повече внимание на палячото и актрисата.Закопча си елечето,намери си шапката под една пластмасова паничка,отиде да се огледа на едно от огледалата на куклата Барби,която пак се гримираше и се качи на другия шкаф.
-Тази кукла пък никога не е оживявала,откакто е дошла или се прави на бездушна.-загледа се Емил в лицето на красивата порцеланова кукла Фатима.
-Сигурно се надува.Защото е най-красивата!-обади се отново палячото.
-А иска ли да й оскубя косата като се прави на толкова важна?!Пък да видим дали няма да ни проговори и дали така ще я гледате всички-каза злобно от под масата Лукреция.Това беше кукла,с която децата рядко си играеха и която никоя от куклите не обичаше,защото вечно само критикуваше.-Като е от порцелан се мисли за безсмъртна.Жива е и тя като всички нас,ама се прави на интересна,надува се,ама аз ще й скастря крилцата скоро...-измърмори Лукреция.
-Гледа някак си тъжно.-отбеляза Емил.
Децата се прибраха и влязоха в стаята.Играчките тутак си заеха предишните си места и сякаш замръзнаха.Момченцето и момиченцето,Юлиан и Елена,бяха съответно на по 6 и 5 години.Майка им им помогна първо в избора на чисти дрехи да се преоблекат.Както отбелязаха играчките,те не пазеха дрехите си особено чисти.След като обядваха,легнаха малко следобед.Около четири часа следобед те вече играеха с конструктор в детската си стая.Направиха си къща от него и после се опитаха да поставят Барби в нея,но се оказа твърде малка за нея.Горката тя,когато най-накрая я оставиха на мира и децата вече не я гледаха,милата направи отчаяна физиономия.За нейно най-голямо съжаление,те нямаха и представа каква мъка й причиняват.И понеже беше от пластмаса и гума,сигурно си мислеха,че могат да я подмятат и стискат,както им дойде.Единствено към Фатима проявяваха повече внимание,те впрочем въобще не си играеха с нея,а Емил имаше късмет,че рядко се сещаха за него и играеха с него,все пак и ролята на учител за тях се водеше като второстепенна.Юлиан реши да поиграе със сестра си на бой с кукли.Извади от под леглото една голяма стара кукла,която от доста време стоеше без дрехи,взе и Лукреция и играта започна.Хванали краката на куклите,те имитираха нещо в лудата си игра,което наподобяваше на карате,ала едва ли беше точно това.За бедната стара Фрида това беше ужасно,но вече отдавна се беше примирила със съдбата си,но пък за лошата Лукреция беше идеално да разтовари негатвните емоции,които трупаше от завист и злоба.Това бяха едни от малкото моменти,които децата се сещаха за нея,което я правеше щастлива,защото подобна игра подхождаше изключително на характера й.По-късно те вече рисуваха с фулмастери,когато изведнъж на Ели й хрумна идеята:
-Бате,ще сменя червилото на Барби.-и взе червен фулмастер,с който се запъти към Барби.Физиономията на последната моментално се изкриви от ужас.Емил също се ужаси от това.В този миг само леко се чу злобното хихикане на Лукреция,свила устни,лежейки на пода.Дори в очите на Фатима се появи искра състрадание,но последното не се забеляза от никой.Горката Барби,беше преживяла какво ли не,беше се простила дори и с косата си,когато Ели реши да я постриже,мислейки,че така ще порасне още по-хубава и дълга,тогава още не знаеше,че косите на куклите не растат.Времето сякаш спря.За Барби целият й живот й мина на лента,сети се и за конкурса за красота,който бяха организирали след идването й в къщата,когато се спореше коя от двете-нея и мулатката Дженифър,която понастоящем е на тавана,е по-красива.И първото й място.И как вече никой нямаше да я кани с удоволствие на кафе,а само от съжаление за съдбата й.
И точно тогава влезе таткото на децата.Доловиха се въздишки на облекчение.Той беше дошъл да поздрави децата си след като се прибра от работа.Ели тутак си остави фулмастера и скочи да се гушне в баща си.После забрави за това.
Привечер майката се скара на децата да подредят малко играчките си.Така и стана.
Когато настъпи нощта и децата вече спяха дълбоко,Емил и Фатима бяха един до друг на шкафа,палячото стоеше при момчето в леглото,Феба беше при Барби и се опитваше да се намъкне в една от нейните рокли,а Лукреция се опитваше да се измъкне от едно от чекмеджетата на бюрото,но явно щеше да си остане там.Чуваше се само как си мърмори нещо сякаш из под земята.
Емил се загледа в лицето на Фатима.Докосна я по ръката и усети как тя потръпна.
-Жива си,знам.Жива си,ама сигурно защото аз съм от глина и за това не ме харесваш и не искаш да говориш с мен...То на мен само елечето и шапката са ми от плат...-каза тъжно Емил.-а на теб дрехите са ти от коприна.Ти си от порцелан.Откакто си дошла не искаш да говориш с никой...Ама на мен баща ми е богат,не гледай,че уж съм обикновен,аз съм принц,какви къщи,какви красоти има той,ако знаеш само,прати ме тук да се изуча...-почна да говори за своя старец Емил.Той беше направен от дядо Ванчо,който имаше ателие отсреща на улицата за часовници,които поправяше и сувенири,които сам правеше.Емил се беше впечатлил от дървените макети на къщи на дядо Ванчо.
Емил продължи:
-Ама ти ме гледаш,че съм от глина и за това.-поклати тъжно глава Емил.-На тебе сигурно майка ти е някоя царица,а баща ти цар...
-Не,Емиле.Просто тъгувам и за това не ми се говори с никой.
Емил се стресна.Погледна я учудено.
-А на мен майка ми е машината.Тя ми е и майка,и баща.А мълча,защото тъгувах по моя Калин.
-Кой е Калин?
-Ами преди да дойда тук бях в магазин за играчки,той стоеше на рафта отсреща,голям красавец беше,със сини очи,вечер се разхождахме заедно и си говорехме,а денем се гледахме постоянно,докато...докато не го купиха и на мен ми се разби сърцето,Емиле.После и мен ме взеха и по-добре,че така стана,защото не можех да гледам пак там,където беше моя Калин преди...Сега нямам сърце.
-И аз май нямам...Ама не знам защо като се приближа по-близо към тебе и...чуй сега!...
Емил се приближи до нея.Чу се туптене.
-Това какво е?
-Ами сърце,Емиле.Ти не знаеш.Може би защото и не знаеш какво е любов.Аз от доста време те наблюдавам.Моето е разбито вече.-И една сълза се стече по едната й буза.
-Чувал съм,че когато нямаш сърце,не можеш и да плачеш.-отбеляза момчето.
-Може и така да е.
-Ти си красива,Фатима.Не може да останеш сама,такива кукли като тебе не мисля,че умеят да остават сами.Пък и не е редно,Фатима.Понякога в живота явно стават и раздели с любимите хора.Вярно е,че понякога е трудно да се разделим с миналото,след някои неща никога не можем да бъдем същите,но човек все пак трябва да оставя миналото настрана,не да го забравя,но не и да живее в него... после идва някой друг и залепва счупеното...Бъди с мен,Фатима,аз много те харесвам.
Отново се чу туптене.
-Какво беше това?-смая се Емил.-не беше от мен.
Фатима гледаше уплашено.
-Стой далече от мен,Емиле,моля те.Това е моето сърце.Някоя парче от него почва да бие за теб.Не взимай и остатъка от него.Ще умра,Емиле,ако пак го наранят.Не трябваше да говоря с теб,не трябваше да ти обръщам внимание.-започна да се вайка тя.
-Ожени се за мен,Фатима!Забрави завинаги този Калин и бъди моя!Вярно,че аз съм малко по-нисък от тебе,но това едва ли би било проблем.-и той се изправи до нея и се премери по рамото й.Разликата не беше голяма.
-Казах ти,че нямам сърце вече.А пък и ти както си от глина,не мисля,че някога ще ми дадеш своето.
-Вярно,аз не мога да се разглобявам.Но имам сърце и вярвам,че само ти ще успееш да стигнеш до него.-Емил беше сигурен,че има сърце...
И в такива сладки приказки мина нощта.Зазори се.През деня Емил и Фатима не си говореха.Но пък през цялото време стояха хванати за ръце.Децата днешния ден дори не се сетиха за тях,бяха твърде заети с уроците си.Когато отново настъпи нощта и куклите се събудиха,забелязаха,че навън всичко беше бяло,уличните лампи отразяваха светлината си в снега.Първият сняг блестеше толкова красиво...
-Ела с мен,Фатима,ела с мен на разходка,а може и на дълго пътешествие,само двамата,може и никога да не се върнем,може и да се установим някъде и да си живеем само ние.-примоли се Емил.
Фатима го последва.Но когато стигнаха до прозореца се оказа невъзможно за Емил да го отвори.Той самият никога не беше излизал навън и не знаеше за тази пречка.
-Ами сега,Емиле?-разтревожи се Фатима като видя как се суети той.
-Ще го измислим,ще направя всичко за теб,искам на теб да ти е добре,искам да те изведа и ще го направя.-Емил понервничи още малко докато не му дойде на ума да вземе да бутне една саксия точно под дръжката и после да се покачи на нея и да успее да отвори.Но не беше никак лесно,особено когато цветето в нея започна да се присмива на жалките му опити да бутне дори сантиметър саксията.
Емил наистина се ядоса:
-Ако не млъкнеш,може и да не мога да ти бутна саксията,то тогава,ще те откъсна и въобще не можеш да ме спреш с листенцата си.-закани се той.
Цветенцето най-накрая стана сериозно и отвърна:
-Ще приема,че си изнервен и няма да обръщам внимание на думите ти сега.Аз просто се опитвах да проявя чувство за хумор.
Емил се отказа от идеята със саксията.И седна на ръба,обви лицето си с ръце и заплака от безсилие,защото наистина искаше да направи Фатима щастлива.Тя се приближи и му даде кърпичката си и каза нежно:
-Стига,Емиле.Аз и сега съм щастлива с теб.Събуди сърцето ми отново и то сега бие само за теб и щом то те обича,няма значение къде сме,важното е,че сме заедно.
Емил стана и я прегърна.
-Чуваш ли моето?-прошепна той.
-Да,и това е най-хубавият звук за мен.
Коко се приближи към двамата влюбени.
-Уф!Най-накрая успях да се измъкна изпод ръката на момичето.Беше ме затиснала,та не можех да стана.А тя така спи,не мърда цяла нощ...Здравейте!Чух ви като си говорехте.
Лъч светлина беше това изречение за Емил.
-Мисля,че аз бих могъл да стигна до там.Чакайте да пробвам...-качи се,естествено първо на шкафа,после на перваза,и успя да отвори.
-Благодаря,Коко.Наистина много ти благодаря.Ти си ми най-добрият приятел.
-Няма за какво.Излизайте и се забавлявайте.
Лукреция се показа,беше зад една дървена статуетка-негърка с кошница в ръце на рафта на библиотечката.До тях двете имаше моливник.Лукреция извика:
-Аз ей сега ще бутна този моливник и ще събудя децата и вие няма да можете да избягате!-заплаши тя.
Негърката проговори:
-Ако не млъкнеш и само да помръднеш,стара вещицо,ще те ударя с кошницата!
Двете се сбиха.В този момент Емил и Фатима излязоха от другата страна на перваза.
Беше тихо.
-Колко е красиво!-възкликна Фатима.-Аз никога не бях виждала сняг,но съм чувала за него.Не са ме излъгали,че е като нещо вълшебно.
-Аз пък само съм го виждал,последният път беше доста отдавна.
Отнякъде се долови нежна музика.
-Мога ли да те поканя на един танц?-обърна се към нея той.
-Разбира се.
Палячото свиреше и пееше,затворил очи,на детска китара.Беше седнал на една кутия за обувки на бюрото,която сега децата ползваха за многото си моливи.
След някоя и друга песен,изпълнена от палячото,двойката реши да слезе долу и да пипнат снега.
-Дай да слезем по улука.Да скочим е твърде опасно.Полека след мен,Фатима.
Бавно,бавно успяха да се слезнат долу.
-Олеле,студен е!-извика Фатима.-За първи път изпитвам такова чувство.
-И аз изпитвам същото,до сега не ми се беше случвало.Ела тук долу до прозореца на мазата.Студеният вятър не духа толкова.
Двамата се гушнаха един в друг.
-Може би любовта ни ни прави да ставаме като хората.-отгатна какво се е случило с двамата Емил.-Чувал съм ги да си говорят за това как им е студено понякога.И се обличат,за това аз ще ти дам моето елече.Може да ти стане по-добре.Те така правят,обличат се още.
Фатима се беше гушнала в скута му и Емил я зави с елечето си.
-Ами сега как ще се качим да влезем отново в стаята?Ръцете ми измръзнаха,крачетата също,едва ги движа-попита,треперейки,Фатима.
-Ще измисля нещо.-каза Емил,но осъзна,че беше излизал само лятото.Прегърна я още по-силно и заплака тихо,за да не забележи тя.
Стреснаха се,когато пред тях се появи по-черен от нощта силует,с блеснали в тъмното очи.
-Какво си ти?-попита Емил и скочи като дръпна Фатима зад себе си.
-Аз съм това,което виждат преди смъртта куклите,които вече имат любещи души.-каза странното дяволче и започна да се хили.-и съм тук за Вас или по-точно за вашата любов.Имате право да избирате.-допълни то и се хвърли в снега.-Ах,как обичам да се търкалям в това нещо...
-За какъв избор говориш?-попита Фатима.
Дяволчето стана,поотупа се малко и каза:
-Ами ако вие двамата,а може и само един от вас,се откаже от любовта си към другия и ми я дадете,ще останете живи,няма вече да изпитвате никаква болка,нито каквото и да било неприятно нещо.Сега ви е студено,замръзвате,едва се движите.Но!-вдигна пръст да им привлече вниманието дяволчето.-Но ако се откажете от другия,всичко това ще ви се размине.Защото вие започнахте любовта си,а любов без болка няма...
-Дай си любовта,Емиле...-заплака и се замоли на Емил Фатима.-Не се мъчи с мен.Аз няма да мога...
-Никога няма да се откажа от теб,мила,никога...-заплака и Емил.-Ще намерим начин да се справим заедно,ще видиш.
-Ами,вижте сега...почна да рови отново в снега с една клечка дяволчето.-Вие имате време да помислите,поне докато не отидете на небето.Само че там ще сте звезди и никога няма да можете да се докоснете.А то любов от разстояние не си е работа да ви кажа...Да не бяхте искали толкова много от любовта и да си бяхте стояли в стаята.Аз ви наблюдавах.Вие искахте да излезете,да избягате дори мечтаехте едната вечер.А то си ви беше красива любовта и без такива неща.Само че влюбените често не виждат красивите неща в любовта си и винаги искат още и още,и какво ли не,не умеят да се радват и на малките неща.Аз мога да изчакам.Вечността е моя.-каза дяволчето и литна на клона на един храст.
След малко Емил се сети да направи малка преграда от сняг,доколкото му държаха ръцете,поне да не ги духа виелицата,макар и под прозореца.Двамата влюбени се умоляваха един друг да се спаси другия,прегърнати като за последно да се топлят един друг доколкото им беше възможно.По-късно заспаха.Надяваха се,че така ще успеят да изкарат нощта,а утре ще намерят решението да се върнат в стаята и се уверяваха,че тази глупост и незнание да излязат няма нито да ги пречупи един към друг,нито да ги унищожи като души.
Час преди да се развидели на небето се появи звезда и заблестя толкова силно,че Фатима отвори очички.
-Емиле,спиш ли?-проговори с отслабнал глас тя.
Емил беше останал просто кукла от глина.Фатима го погледна и разбра,че звездата на небето е той и протегна ръчички към нея,но не можеше да я стигне.Дяволчето се облегна на преградката от сняг и каза:
-Той вече е звезда в небето.Но ти имаш шанс още.-усмихна се дяволито то.
-Никога няма да се откажа от него!Аз съм виновна,аз съм виновна...-започна да ридае тя.
-Ти пак ще го виждаш,но пък има и предимството-ще ти е все едно.
-Не!Никога!Махни се оттук!Не искам да те виждам повече.Любовта е най-красивото нещо на този свят,може да боли понякога,но е най-красивото нещо...Фатима се опита да го прегърне.Емил си стоеше в позата,в която беше направен-седнал,единият крак,подвит под другия,държеше книжката и молива в ръка,които иначе слагаше в джоба на елечето си,и се усмихваше.Все така хубав,с все така чаровна усмивка,но щеше просто да остане за украса и игра на децата,но не и той самият да играе с някоя от останалите кукли.Така тя отново заспа,сълзите й замръзнаха по личицето,беше станало още по-студено.
Мина още малко време докато на небето,до звездата на Емил,се появи още една.Фатима беше там.До неговата душа,която тя така обичаше.Там отиваме всички,на небето.И когато човек,когото обичаме отиде там,той ни наблюдава и ни помага,докато не дойде и нашия ред да станем звезди,но това-когато ни е писано.Защото преди това,всеки човек,всяка любяща душа е звезда тука,на Земята,оттук събира блясъка си като раздава любов,който блясък някой далечен ден засиява там горе.
На сутринта децата още не забелязаха липсата на куклите в стаята.Не ги винете,че така не подозираха за тайния живот на куклите им и за това колко още любов има в къщата им.Куклите просто не искаха това,въпреки че след като си играят разни игри със тях,децата сигурно биха били щастливи,ако узнаеха и играта станеше реалност.Малко са децата в света,които са имали този късмет.И не защото са по-специални,всяко дете е очарователно само по себе си, и заслужава това,но чистата случайност ги е срещнала с оживелите кукли.Куклите просто следват основната си задача да бъдат каквито пожеалем в ръцете ни,ние да сме главните герои,а не те в живота ни,всеки да си има своята реалност.
През деня децата отидоха да си играят в снега и да си направят снежен човек.По едно време Ели търкаляше една снежка топка,за да стане достатъчно голяма за глава на снежния човек и мина до прозореца на мазата.Спря,когато видя двете кукли.
-Бате,защо си изхвърлил тези кукли?-развика се тя на брат си.
-Кои кукли?Никакви кукли не съм изхвърлял.-отрече той.
-Ами защо са тук?Ами ако ги беше счупил?-добави тя.
Юли се приближи до нея и каза:
-Не знам за какво говориш.
-Ами виж къде са.Както и да е.Все пак аз ти забранявам да пипаш моите кукли без мое позволение,както аз не ти пипам колите и камионите.-и тя ги взе от земята,изчисти снега от тях и тръгна да се качва да ги остави горе в стаята.Снежния човек можеше да почака малко.
След малко Емил се усмихваше през прозореца,поставен на шкафа,но това не беше истинска усмивка,в нея никога повече нямаше да има живот.Фатима стоеше,едва паднала в скута му,леко подвила крайчеца на устните си сякаш замечтана.Сега те не бяха нищо повече от глина и порцелан.
Навън децата довършиха снежния човек.
И отново съвсем скоро падна нощта,зимата денят беше твърде кратък,а нощта дълга и ледено красива.На блясъка на звездите и танца на снежинките снежния човек пееше песни за любовта,истинска и вечна.Снегът,от който бе направен той,стана свидетел на тази любовна история с куклите.Коко вътре плачеше от мъка по приятелите си,свиреше известна мелодия,написана за една друга силна любов.Дори Лукреция мълчеше,застанала сериозна,седеше на бюрото на децата.Всички плачеха,още преди време си бяха нарязали една носна кърпичка за всеки случай,чиято липса едва ли някой щеше да забележи,и за тях станаха около петдесет кукленски кърпички,които едва ли щяха да им стигнат тази вечер да попият мъката от лицата си.Барби беше седнала на кошницата на негърката,последната просто беше свила краката си на пода.Двете бяха пред Коко,седнал този път на плюшено сърце,което отдавна нямаше батерии,за да казва обичайното за такива играчки:"Обичам те!" Както и Емил и Фатима сега нямаха живот да си прошепнат отново колко много се обичат.Сега те просто се усмихваха бездушно,а горе двете звезди правеха нощта бяла.А дали там горе бяха щастливи?Сигурно.За любовта граници няма.В крайна сметка се обичат душите,а не предметите.Някой много далечен ден и тези звезди щяха да угаснат и тогава двете души щяха да се докоснат,да се слеят и да пътуват сред необхватната галактика завинаги,напомняйки на други страдащи,самотни души и деца,че любовта е всичко,от което наистина имаме нужда на този свят или в тази галактика.
Ако се загледате някоя ясна нощ в небето,може и да видите двете толкова бляскави звезди,а ако ли не успеете да ги видите,значи те вече са угаснали.Тогава потърсете и ако имате късмет,може и да съзрете двете влюбени души.Момче и момиче,хванати за ръка и не гледайки един в друг,а в една посока.Посоката е само напред и то до безкрай...
След като Ели разказа на майка си къде е намерила куклите и набеди брат си,че ги е изхвърлил,майка им реши да постави красивите кукли на секцията в хола.Една сутрин те просто паднаха и се натрошиха при затварянето на вратата от майката.
-Ех,хубави кукли бяха.-съжали тя,докато метеше парченцата от тях.И така и не различи сред парченцата двете сърчица.
И аз имах късмета да видя оживяла кукла.Просто късмет.Тази история аз я подслушах докато бях на гости на вече порасналата Ели,докато статуетката негърка я разказваше на малкото кученце на Ели,което тя си взе наскоро.Тя завърши разказа си с изречението,че всяка една любов е красива,дори и несподелената,на това тя въздъхна и отново стана неподвижна.Аз не се съмнявам,че разказът й е истина.Иначе нямаше да ви го споделя.

Сериалът Мечтатели

Четирима приятели са на прага на живота и им предстои заедно да преживеят първите си любови, сбъднати мечти и разочарования в новия сериал "Мечтатели" по bTV - от 7 юли всеки делничен ден от 17:00 часа. Те витаят в облаците, живеят безразсъдно и вярват, че няма невъзможни неща, стига мечтите да останат живи.

Аслъ е на 17 години и се готви усилено за матурите. Тя е идеалист и най-голямата й мечта е да продължи образованието си. Семейството на Аслъ е типичното патриархално семейство с финансови проблеми – баща й е в непрекъснато търсене на работа, а майка й се грижи за домакинството. Тийнейджърката се е заклела, че няма да тръгне по стъпките на майка си и единственият начин това да се случи е да влезе в медицинско училище. По-голямата сестра на Аслъ – Джанан, не вярва, че сестра й ще успее и ревнува родителите си заради вниманието, което обръщат на Аслъ. Джанан крие една голяма тайна, която е на път да провали живота и приятелствата на сестра й.

Аслъ е влюбена в един от най-добрите си приятели – Дениз. Той е отраснал в стабилно семейство и мечтата му е да учи режисура и да започне да създава филми. Той е романтик, но срамежливостта му не му позволява да разкрие чувствата си пред новото момиче в училище – Мине.

Мине е израснала в Германия, но бунтарското й поведение и проблемите, които непрекъснато си навлича, стават причина родителите й да я изпратят в Истанбул. Тя е различна и необикновена и веднага привлича вниманието на новите си съученици.

Ефе прикрива вътрешната си болка със спокойно и шеговито държание. Баща му и брат му са полицаи. Същото се очаква и от Ефе, чийто свободолюбив дух не му позволява да се съобрази с предначертания път за живота му.